1/7
- Sep 28, 2024
- 2 min read
Загрижеността ми за българската литература и поезия минава една стъпка напред. Това е пряк резултат от четенето на модерни, отличени произведения, които носят острата миризма на буламач от красиви думи и изрази, значещи абсолютно нищо. Думите са съставени от букви. Буквите, от своя страна, са звукове. Звуковете пък, са вибрация. Вибрацията е честота. Честотата е онова, което трепти във всяка клетка на тялото ни и създава магнитно поле около нас, което от своя страна трепти с най-силните тласъци в тялото ни - ударите на сърцето. Всяка дума, всеки текст и звук се отправя към това магнитно поле и бавно се слива с него, за да стане едно цяло с твоя висш ритъм, да стане част от теб, да докосне сърцето ти - буквално. Жалко е когато онова, предназначено за сърцето ти, е една недомислица. То е смесица от нищо и нещо и стойността му е като на шума от ремонта на съседите. Няма да ти навреди, но целта на поезията просто не е това. Целта ѝ е да се излее от пукнатините на моето разкъсващо се сърце и устремена да достигне до твоето, за да припознаеш в чуждата болка своята собствена и това да отнеме частица от общия товар. Товар, който ако оставиш ще натежава с времето, докато един ден просто не колабира и не те смаже под отломките си.
Затова писах. Писах преди 5-6-7 години. Писах, защото бях наранена, нещастна. Писах, защото исках да живея и спрях, защото най-накрая заживях. Защото можех да пиша поезия само когато бях смазана. Затова във всяка дума, всеки звук е запечатано едно парченце от душата ми, едно късче, което е отказало да умре.
ПРАХ
Знаеш ли как
превръщат се в прах
спомени в тъжни очи?
Един е от тях
сладкия грях
и повтарям: “недей,
не плачи!”
Знаеш ли колко
тежка е болка,
която в
сърцето мълчи?
Хиляди тонове.
Толкова жалко,
кехлибар не
обгръщам с лъчи.
Знаеш ли кога
ще погледна едва
ръката ми топла
в топла ръка?
Искам след време
да стане така,
но да не бъде
твоята тази ръка.
Знаеш ли защо
се превърна в стъкло
сърцето ми
тежко ранено?
Ти го уби.
Дано за добро.
Сега е за теб забранено.
***
Много е красиво всичко, което пишеш. Носталгично и любимо е да следя тази ниша от звуци, честота на вибрации. Чувства се като вкъщи. Има само една топла ръка, в която бих сгушвал своята и ако нея я няма обещавам да стоя студен докато не оцениш всеки звук дошъл с искреност и силни чувства към теб. Знам че имаш незараснал белег върху раната, която натиснах. Съжалявам, че глупава постъпка ни наказа така, но в любовта място за его няма. Трябва да ми простиш и да жертваш сегашния дискомфорт за по-висша цел.
Много се гордея с теб!
Знам, че не съм така добър с думите както си ти. Опитвам се да бъда, но знам, че обичам те с цяла душа. Бих направил…