Две хубави очи, душата на дете

В живота си преминавам грациозно, бавно и с едничката вяра и вътрешно разбиране, че "утре" ще е по-хубаво. Понякога тази грация може да се сравни с некоординираните движения на кокошка, бягаща без глава, но схващаш идеята. Понякога се обличам цялата в черно. Обичам как ми стои този цвят. Тогава прибирам косата си на опашка или стегнат кок, обувам черните си кубинки и изглеждам доста строго. Друг път, пък, слагам розовия си анцуг на който е изписано с големи блестящи букви "JUICY" на дупето.

Хората не го разбират, но ние всъщност сме свободни, и то не само от гледна точка на визията. Да, ти можеш да направиш или кажеш всичко, имаш право да имаш мнение, имаш право да се смееш, имаш право да се държиш извън "нормата" (стига това да не вреди на околните, разбира се). Много обичам потресените погледи на хората, когато не се държа като робот. Когато говоря за нещо истинско, когато танцувам и си пея на тротоара, когато се смея, когато изглеждам зле. Да, понякога изглеждам зле и това е напълно нормално и знам, че всички са така, но не разбирам защо толкова много трябва да се крием от истината. Когато другите хора я виждат, извръщат очи, сякаш съм им направила нещо, сякаш съм им натрила в лицето онази свобода, която знаят, че имат, но нямат смелостта да я използват и ги е срам.... и ги е срам от самите себе си, че имат безценен ресурс, който не ползват, защото... ги е страх. Страх ги е някой на отсрещния тротоар, на същата маса, в интернет или дори в леглото им, да не ги съди, така, както те съдят мен и си мънкат под носа "тая е луда". За добро или лошо съм чувала това десетки пъти и точно никога не ме е спирало. Ужасно ми е забавно, когато някой ме погледне потресено. Живеем в едно пространство със собствена воля, където всичко е позволено. Можем да рисуваме и създаваме, да измисляме най-чудновати образи и сценарии и те да оживяват изпод ръцете ни, защото ние сме създатели. Понякога гледам на нещата така все едно играя open world игра. Все едно едно мое аз, някъде там умира и си е казало "чакай да се върна, само че този път ще си направя кефа" и затова съм така "луда" в очите на хората. И затова в гимназията рисувах по обелките на банани, танцувах по коридорите, катерех се, бях постоянно наказана, защото не спирах да говоря това, което мисля. Обаче имах късмета да се родя в семейство, което подкрепя това мое налудничаво поведение, което аз наричам индивидуалност, което ми казва, че всъщност съм забавна и креативна и, че им е скучно без мен. Никога няма да забравя как преди няколко месеца се събрахме много, много хора на един събор (50-100 души), една част мои роднини, и просто седяха на няколко дъъъъълги маси и ядяха, докато от тонколоните гърмеше тракийска народна музика. Беше ми скучно и реших да вдигна градуса, като почнах да танцувам до една маса и да викам "ХАЙДЕ ВСИЧКИ", докато се смея истерично. Може би всички помислиха, че съм пияна, но само аз и останалите 4 души, които докарах, знаеха, че съм с колата. Получих няколко потресени погледа, за които и до ден днешен като се сетя не мога да не се разсмея! Разбира се имаше и хора, които се забавляваха да гледат как се кълча и викам, но it was never about them. It was about me.

Преди време имах този страх, че защото съм такава - шумна, весела и с детска душа, никой, никога няма да ме харесва истински или да ме обича. Просто съм малко неудобна с това, че си позволявам своеволия. Естествено, преценям ситуацията и не го правя във формална обстановка. Там, обаче, има опасност да се казват истини, и то директно в очите, което пак не е особено удобно за всеки, но това е положението - няма да се смачкам, за да бъда по-поносима за някого. Вече не ме е страх. Все повече се чувствам себе си. Все повече се чувствам в кожата си и съм щастлива, че съм приета и съм обичана.

Много, много рядко срещам деца, сигурно мога да броя на пръстите си, моментите в които съм общувала с такива, но установих, че всъщност много ми се отдава. Аз просто никога не съм забравяла какво е да бъдеш дете, въпреки че съм отговорен възрастен, който си изкарва прехраната и се грижи за дома си. Просто с годините съм добавяла нови и нови качества, без да забравям старите. Без да забравя как обичам да се катеря или да се спускам по пързалките, или да играя на снега, или да скачам в басейн, или да въртя обръч, или да карам колело... точно както преди! И все така, както преди, пръсвам моливите навсякъде и започвам да рисувам и ума ми лети далеч, далеч... Да бъда мила и добра и да обичам. Онзи ден се срещнах с едно дете във фитнеса и беше много забавно. Докато тренирах си говорих с нея и я забавлявах. Беше на 7 и много ме хареса. Докато си говорихме се приближи на по-малко от една педя от лицето ми и ми направи впечатление, явно децата на тази възраст все още нямат осезание за мислената граница, където приключват те и започва някой друг, наречена за по-лесно "лично пространство". Това е едно от нещата, които съм научила и се радвам, че съм го направила, без да забравям есенцията на детското сърчице.

Понякога правя неща, които някой би нарекъл "импулсивни", но просто няма как да се съглася с това. Импулса е нещо животинско и ирационално, докато моите изпълнения са добре обмислени, било то и за половин-един час и винаги са изказ на някакви вътрешни желания. Те са израз на моят вътрешен Аз, който понякога не следва стадото, а търчи с вдигнати ръце в противоположната посока, защото е видял красиво цвете, което иска да разгледа. Да, в края на деня аз съм един напълно нормален възрастен човек, който живее както всички останали, но просто го правя по моя си начин. С усмивка, песен, странна музика, на която да се кълча конвулсивно и оная дълбока увереност, че "утре" е по-хубаво.