Аз и ти

Винаги съм искала да бъда майка. Още като дете беше някаква естествена мисъл, с която живеех, един ден ще бъда родител. То за мен бе сигурно, както факта, че утре ще се съмне и слънцето ще окъпе в светлина премръзналите клонки на дърветата. И все още е. В мен живее едно огромно желание, един порив да давам безгранична грижа и обич на нещо несъществуващо. Разбира се, не страдам от това - за всичко си има време, но сякаш дълбоко в себе си го знам, сякаш нещо толкова мое спи в мен и чака момента да се материализира. Което, впрочем, е доказано и научно - жената се ражда с всички яйцеклетки налични в тялото си. Те не се произвеждат по време на живота, а са си там в самото начало и само чакат да им дойде времето.

Не ме е страх от нищо и това е странното. Искам да преживея всяка болка и тъга, всяка радост и топлина, всичко, което са изживели безброй мои предци, за да бъда тук днес, за да пиша това.

Нищо от родителството не е лесно, но го чувствам в кръвта ми, до мозъка на костите си, в сърцето си, че има една огромна любов, която чака да бъде дадена и стои тихо и си чака да дойде нейният ден, който всъщност, не планирам да бъде скоро. Но вече хлъзнал ли си се по пързалката е малко трудно да спреш.

Да, аз бях майка! Миналата година. На плажа едно сърдито дете тропна с крак до мен и извика троснато "Мамо!", а аз се обърнах към него с повдигната вежда, докато държа чаша със семки. Съвсем иронично го уведомих, че аз не съм майка му и то побягна към съседната хавлия при жена с тъмна, гъста коса. Но точно там, точно в онази секунда, когато срещнах очите му, още преди да кажа каквото и да било, още преди то да осъзнае объркването си, го видях. В неговите очи се прочиташе емоция, вълнение и любов. То гледаше "мама". И точно там, за една секунда и половина, това бях аз. Аз бях майка му. Това лято за пръв път бях майка, било то и за прекалено кратко, но за мен ще си остане първия път, когато съм чула тези думи, отправени към мен.

Когато за пръв път започнах да пиша и да си водя дневник беше, всъщност, с идеята моите деца да видят каква е била майка им като малка. Бях на 12 или 13 и дори се обръщах към тях, пишех им колко много ще ги обичам дори, ако понякога им се карам.

Странното е, че мислих, че всички жени са така, че е закодирано в клетките ни, но се оказва, че не е. Не намирам лошо в това, наистина не е за всеки, изисква се да се посветиш напълно, да оставиш на заден план всичко - кариерата си, социалния си живот, спорта, визията, дори себе си понякога. Иска се сила, много. Надявам се да мога да извъртя нещата в моя полза, когато му дойде времето. Не искам да гледам на децата си като някаква досадна отговорност, искам те да се чувстват като мои най-близки хора и приятели и в същото време да се чувстват закриляни, но не прекалено много, за да се научат да се справят. Доста съм анализирала начина по който съм отгледана и знам какво със сигурност ще повторя и със собствените си деца и какво няма. Когато съм израствала имаше много неща различни за мен в сравнение с другите деца - аз не си лягах в определен час, никой не ми е казвал да не бягам, защото ще се изпотя, да не ям сладолед, да не пия студено, да не се катеря, защото ще падна, да си изям всичката храна, да се прибирам рано, да си пиша домашните и така нататък. Всичко беше позволено и всичко беше както аз преценя, съответно си лягах когато си искам, бягах, падах, ставах, изпотявах се, ядях по 5 сладоледа, пих каквото си искам, катерих се пъргаво, изяждах си всичката храна, не се прибирах рано, понякога не се прибирах по цял ден и домашните ми винаги бяха написани. Имах пълна свобода и взимах сама решенията за себе си, докато на моите съученички дори не им позволяваха сами да си избират дрехите. Глупаво е да се ограничава някого и не разбирам защо? Ще е супер странно сега някой да се появи и да ми каже "до 22 да си си легнала" Моля? Аз съм човек и сама избирам за себе си. Съвети са добре дошли, но чак такива стриктни правила - няма нужда.

Искам да видя то на какво ще ме научи. Децата идват, за да научат родителите си, а не обратното. Мисля, че аз преподавам доста интересен урок на нашите и за щастие схващат. Много мразих да ми казват, че съм най-малката, чувствах се като безгласна буква, все едно думата ми нищо не значи и това, че мога да взимам абсолютно всички решения вече сама за себе си е най-якото нещо от порастването. Искам да дам възможно най-много от тази свобода, на душата, която ще дойде при мен. Гледам го философски или може би съм малко откачена, но вярвам, че всички наши близки са души, с които сме били заедно в предишни животи. Някак си го чувствам, особено с някой близки хора в обкръжението си. Затова смятам, че това "дете" не е просто дете, а е някого, когото очаквам от много, много време. Някого, когото съм обичала толкова много и още обичам. И си го чакам. Това не е мисъл, а по-скоро е чувство, дълбоко в мен, заложено в гените ми. И тази любов сякаш става все по-голяма и стои и си чака. Странно е да мисля за това, но понякога просто не мога да спра. Така е от почти 3 години и не знам дали е от хормони, дали е естествено, все пак толкова много жени не се чувстват така. Откакто бях на 21 си го мисля и просто добавям нови и нови мисли. Тотално не искам да имам дете сега, това е пълен абсурд, имам да се развивам още много, не се чувствам напълно готова, вътрешно знам, че момента е след години. И ако това беше моя си дневник, сигурно нямаше да напиша това пояснение, но сега като знам, че някой ще го прочете и ще си помисли, че искам да е УТРЕ се чувствам все едно има нужда да се обяснявам, което ме изнервя малко, честно казано. Не искам да е утре или догодина дори. Просто е едно усещане, порив, желание, мечта. Може би е простата животинска нужда да се възпроизвеждам, а може би е безкрайната космическа любов, която напира вътре в мен, плъзва по вените ми и няма търпение да залее всичко наоколо.