Прашният тротоар

Крачех по прашния софийски тротоар (или поне подобие на такъв), облечена в розовия си анцуг, който имаше капка от айрян на коляното, бях с мокра коса, болеше ме главата, а в ръката си стисках пликче от аптеката, от която бях излязла току-що. Спъвах се в изскочилите корени на дърветата, а любимите ми обувки бяха толкова прашни, че само аз можех да кажа, че някога са били екрю. Погледнах нагоре, вдишах отровният въздух, богато наситен с изгорели газове, издишах и си казах на глас: "Ах, живота е хубав".

След толкова много време най-накрая успях да го почувствам. Аз бленувах, копнеех, жадувах за този момент! Разплакана лягах да спя с едничката тази мисъл, с тая тиха надежда, че един ден ще въздъхна и ще видя живота пак хубав. Пак през онези мои очи, които виждат всичко обикновено така прекрасно, че могат да създадат красота от нищото и да потънат в този блажен сън. Аз знаех, че един ден всичко ще бъде наред и може би това ми помагаше да не спирам да се боря, но когато нещата са зле, едничката гола надежда някак е трудно достатъчна. Имаше дни в които бях толкова тъжна, исках да излизам, за да се разсея, но в крайна сметка просто вървях и сълзите ми напираха, докато не намеря някоя самотна пейка, на която да седна, с хубава гледка, която се разводняваше и изтичаше по пламналите ми бузи в изкривената леща на отронилите се сълзи. Имаше дни в които плачех вкъщи, а след това събирах и концентрирах всички сили от себе си и излизах навън като нова. И когато съм плакала, и когато съм се смяла винаги е било от сърце. Никога не съм се преструвала, просто имам сили и за двете. Понякога имам сили да се усмихвам на хората, но не и на себе си и това също е нормално.

От два месеца обаче всичко е ново (което всъщност е добре забравеното старо). Аз започвам да дишам. Лека полека отново ставам онова, което най-много обичам да бъда. Започвам да грея и осветявам, да блестя и да се раздавам за другите-моите близки, и е така хубаво да има какво да им дам! И все пак, беше изненада за мен, точно в този момент, точно в този физически дискомфорт, аз да се почувствам отново жива и толкова благодарна. Толкова добре. Толкова способна. Тази прашна и отвратителна глътка въздух сякаш беше най-сладката, най-необходимата, която съм поемала през тази година и се усетих отново аз.

Имаше 101 неща, който можеха да се объркат, 101 неща, които не минаха по план, но хей, аз още съм тук и съм добре и съм жива, нима това не е победа? Нима не се събудих тази сутрин, нима слънцето не целуна ужилената ми от студа кожа?

Можеше да ми се случат 101 лоши неща, но не се. Всичко, което се случи беше перфектно и в синхрон с уроците на живота, които е трябвало да науча и съм благодарна, че разбирам от първия път и не ми се налага да чета една и съща болезнена страница отново и отново, и отново.

Вървях по прашното подобие на тротоар в покъртителен вид и състояние, с тъмните си очила, от които не виждам почти нищо и се усмихвах, усмихвах се, защото живота е хубав.