Ретроспекция

Дали сърцето има някакъв капацитет колко болка може да понесе? Дали има определено количество преди то да стане на камък и никога повече да не се отвори? Мисля, че е много трудно да се каже колко точно отрова можеш да изпиеш, преди да умреш. Знам само едно - аз съм родена, за да чувствам. Понякога това означава да те боли повечко, да се давиш в сълзите си докато вече не можеш да си поемеш дъх. Това сигурно означава и че трябва да си пазя сърцето, пък въобще не мога. На мен нищо човешко не ми е чуждо и чувствам хората така близки. Щеше ми се да мога да помогна на всеки, но истината е, че аз не знам как да помагам на себе си. Искам някак си да изкажа тая болка, която има в мен и за това пиша, опитвам се да я излея, да се освободя от нея, но тя сякаш се е заклещила в мен и отказва да излезе. Знам, че някой ден ще се възстановя и пак ще продължавам в същия дух - на сляпо, без да се щадя, да давам всичко от себе си. Иначе какъв би бил смисъла на живота? Аз не искам живот наполовина, сдържан смях, едва проронени сълзи, радост без писък, пасивен яд и щастие без усмивка. Да, аз ще се смея и ще заливам стаята с внезапен крясък, който извира от веселото ми сърце; ще плача драматично докато сълзите допълват чашата ми с кафето, падат по пода и започват да мокрят тениската ми; ще се радвам и ще подскачам с вик, ще прегръщам и ще обичам; ще се ядосвам и ще изпратя гръмко някого на майната му; ще бъда щастлива и очите ми ще светят, а на устните ми ще танцува широката усмивка, която да напомня на всички, без думи, за моето тихо щастие; И ще давам всичко. Абсолютно всичко от себе си, защото аз не съм тук, за да се пестя. Не искам никога сърцето ми да се затвори и да стана откровено зла.