Аз принадлежа, ти принадлежиш

….ние принадлежим.

Мисълта е като някаква невидима нишка, тя се появява и минава през теб като безкраен поток от нестихващи идеи. Някой път обаче изтърваме края ѝ, а тя не чака, втурва се в неизвестна посока и понякога никога не се връща. Когато ходя, пътувам или рисувам, или просто когато си върша някаква работа, в ума ми почват да изплуват идеи, да се рисуват картини, започвам да си задавам въпроси, да си отговарям и да желая да запиша всичко това на белият лист хартия. Мисълта ми бяга и прескача от тема в тема, движи се, гъвкава е и това ми напомня, че през последните години почти не съм писала. Да, аз нямах потребност от това и дори и да исках трудно улавях тази мисъл, трудно я задържах. Смятам, че просто съм била щастлива. По доста въпроси промених мнението си и ми се щеше да знам какво съм си мислела преди, а сега няма как. 

Винаги си мислих, че на мъжете им е много по-лесно, но с времето осъзнах, че това изобщо не е така. От тях се изискват прекалено много неща, те трябва да бъдат силни, надеждни, добри, финансово стабилни, да имат дом, къща, кола и едва ли не, всичко на света, за да може обществото да ги приеме като успешни. Някой би казал, че същото се изисква и от жените, но това не е съвсем така. Същото изискваме от себе си за да можем сами да се наречем независими. И няма нищо лошо в това, въпроса е, че никой не може да бъде истински независим. Живееш с хората. Това е. Просто такъв вид сме, че принадлежим към общество и един на друг, създаваме семейства или общности и никой не е напълно сам. Да, една жена може да живее като мъж и за жалост в днешно време доста често се налага, но истината е, че огромна част от жените не сме създадени да вършим това и този дисбаланс от наша страна започва да вреди и на мъжете. Да, една жена може да си осигури сама дом, кола, пари и всичко, което пожелае, но сама да понася трудностите на живота би било много по-смазващо, отколкото за един мъж, просто сме проектирани така. Нежни, раними, чувствени. И не, че не можем да се променим и адаптираме - можем, но резултата от това е, че ние самите се “превръщме в мъже”, защото се налага да мислим и да действаме като тях - логично, рационално и точно. По този начин няма как да достигнем женския си потенциал никога, защото не може да бъдеш и двете едновременно. Не можеш да създаваш домашен уют и красота и в същото време ръцете ти да са груби, защото цепиш и дърва, не можеш да отсъстваш постоянно от вкъщи, защото работиш и да бъдеш най-добрата майка, не можеш да си чувствителен и в същото време да взимаш хладнокръвни решения, просто защото ако правиш и двете едновременно или ще си изтощен до краен предел, или ще си противоречиш, или ще си по малко и от двете, но никога няма да постигнеш пълният потенциал на което и да е било от тях. Мъжете са създадени с доста рационално мислене и обичам това в тях. То е цяло изкуство как могат да успокоят, някоя разтревожена дама само с 2 думи на място. Чувството е сякаш с магическа пръчка махат всички черни облаци, които са се надвесили над теб и ти става някак по-добре. Мъжът е като щит за жената, през несгодите на живота той е способен да застане пред нея и да понесе най-силния удър, за да можем тя да го посрещне по-леко. Мъжете са упора, сила, спокойствие. Да бъда жена приемам далеч по-малко философски, просто защото съм свикнала. Нашата женска специалност е да правим всичко с финес и да слагаме по щипка красота в това, което правим, може да е най-просто нещо, но то ще бъде направено така, че да си личи, че моята женска ръка го е сътворила. Ние ще плачем от сърце, после ще се смеем от душа. Ще те питаме дали искаш нещо за ядене. Изморен ли си? Гледа ли ти се филм? Взе ли си витамините? Имаш ли нещо бяло за пране? Харесва ли ти супата? Искаш ли да си направим кафе? Видя ли къде прибрах дрехите? Добре ли си? Искаш ли да идем на разходка? Дай да ти изберем дрехи! Искаш ли да те намажа с крем? Вземи си яке. Къде отиваш? 

И не, че мъжът не може да прави всичко това сам, но когато има жена наоколо тя ще подобри и усъвършенства всяко негово творение, всяко негово решение и ще направи живота по-красив.

Представям си какво ли е да бъдеш майка. Не знам дали всички жени го изпитват, но понякога идва едно огромно желание да имаш дете. Сякаш то е закодирано в гените ни и сърцето ни в един момент е готово да отдава всичката тази любов. Аз не знам дали съм готова за това, но ми се е случвало много пъти да сънувам, че имам дете и когато се събудя ми става толкова мъчно, че детето ми го няма, че направо ми иде да заплача. Явно този инстинкт не идва с майчинството, а със самия факт, че сме жени. Имам чувството, че един ден когато имам дете ще го обичам безкрайно и ще се постарая да има най-хубавото детство на света. Бих го научила да се храни здравословно и да спортува, да си хапва много зеленчуци, да рисува, да се катери, да кара колело, да не се страхува, да споделя, да бъде добър човек. То пък ако е щуро като мен, когато бях малка, значи ще ми е много забавно, ще има свободата да прави всичко, точно както аз имах. А домът ни ще бъде уютен и топъл. Ще си сложа много стайни растения и картини и снимки по стените. Ще имам пердета на цветя и сервизи от фин костен порцелан. По леглото ми ще има 106 възглавници, точно както сега и ще имам голям гардероб и се надявам поне в него да има място за всичките ми чанти. Ще измислям нови интересни рецепти и ще правя торти с ягоди, с портокали, с бадеми, с боровинки и всичко, което ми дойде на ум. И ще живея добре, защото живея с хората. Това е. Просто такъв вид сме, че принадлежим към общество и един на друг, създаваме семейства или общности и никой не е напълно сам.