Болката отляво

С минаването на дните и седмиците не ми става никак по-добре. Има го това схващане, че всичко, каквото и да е то “ще мине”. Всяка болка и тъга ще отшумее, всяка сълза ще пресъхне и един ден всичко ще бъде наред. Не знам дали все още да вярвам на това. Аз все още виждам красотата на живота и го обичам.

Обичам синьото небе и аромата на окосената трева, песента на птиците рано сутрин или късно вечер. Ти знаеш ли, че те пеят и вечер? Да, късно вечер през пролетта синигерите се надпяват, за да спечелят сърцата на своите любими и да свият гнездо заедно. Вечер е тихо и техните звънливи гласове карат мрака да трепти в ритъма на тяхната любовна песен. Обичам следобед последните златни лъчи да докосват върховете на дърветата, а аз да лежа в тревата и да гледам нагоре, да дишам, да мечтая и да… намирам смисъл във всичко това. Винаги съм знаела, че живота е фундаментално безсмислен, но когато си нещастен това добива съвсем ново измерение. Това те кара да си мислиш, че е абсолютно без значение дали ще се събудиш утре, защото “утре” е по-скоро тежко, отколкото хубаво. Защото утре знаеш, че няма да има и едно малко нещо, което да те усмихне. Но и това не е съвсем така. Утре ще ги има хората, които така безкрайно обичам, те ще бъдат близки или далечни, познати или не, хора, които ще изстрелят към теб просто една усмивка и това ще направи така, че да не си живял напразно още един ден. Хората са толкова добри! На хората им пука или поне аз винаги срещам такива хора. Някак си по необясним за мен начин, винаги срещам много специални хора, попадам случайно, винаги са добри и ми помагат, затова искам и аз да помагам на другите. На тях и на всеки на когото мога, а това няма как да стане, ако аз утре не се събудя. Всъщност, изобщо не знам как мога да помогна на другиго, ако не мога да помогна на себе си, но се опитвам, аз наистина се опитвам и хората се опитват също, дават ми кураж. Искам да живея, наистина искам, но искам и сутрин да се будя с ясната идея защо го правя, вместо да се чудя и да си казвам, че е все тая. Осъзнавам колко щастлива съм била преди. Имала съм много тежки моменти, било ми е много трудно, дори по-трудно от сега, но тогава просто намирах смисъл да се боря, виждах бяла светлина в края на тунела и успявах, аз винаги успявах. Сега дори не знам дали съм в тунел или пещера, или на дъното на кладенец, само знам, че изпитвам много повече болка отколкото щастие, но това не ми пречи всеки ден да вървя с вдигната глава и с усмивка, да се смея шумно и да говоря най-много от всички в стаята, не ми пречи да се шегувам, да танцувам и да пея, да играя карти, да ходя на разходки и да разказвам шеги. Звучи ми някак парадоксално. Знам и двете страни на монетата и живея така както винаги съм живяла. Старая се, опитвам се да бъда себе си и да не се поддавам на трудностите и лошите мисли, но понякога е адски трудно. Трудно е да стисна зъби и да задържа сълзите си. Не знам защо не е социално прието да се плаче на публични места, но на мен ми се е случвало почти навсякъде. Да плача за мен е част от моята природа и никак не е нещо ново. Плакала съм на училище, на университет, на работа, на фитнес, в Кауфланд, по улицата, в автобуса, в метрото… незнайно още къде, в някой случаи не особено дискретно. Трудно е да сдържаш сълзите си, те се спират в гърлото ти и не ти позволяват да дишаш и тогава става по-лошо. Всяка глътка въздух ти носи болка, сякаш влиза инвазивно в тялото ти и изгаря дробовете ти. Ще излъжа, ако кажа, че не плаках и докато пиша това, но някак го намирам за хубаво, чувствам се по-добре. 

Говорих си с много хора и осъзнавам, че не е лесно да си млад в днешно време. Явно имаме доста завишени изисквания към самите себе си или пък по разни други причини, много хора не се чувстват добре напоследък, което е изключително жалко. Аз се радвам, че поне мога да си говоря с хора, с които преминаваме през подобни житейски катарзиси, че имам и привилегията да живея във време, в което всички сме толкова свързани, че мога да пиша това на лаптопа си и ти да го прочетеш. Споделяме си болките, щастието и успехите и в това намирам нещо толкова красиво. Човек не бива да крие и да се страхува да споделя, то просто няма причина, особено когато насреща има хора, които не биха съдили. Разбрах, че дори и в тъгата си не съм сама, въпреки че на практика съм. Някъде там има още много хора, които заспиват вечер със сълзи по възглавницата и стават с усмивка, защото знаят, че днес е нов ден и в него има шанс да се намери смисъла на тяхното “утре”.