За природата и хората

... и природата на хората

Всяка сутрин, когато отивам на работа, срещам едни и същи хора. Една жена, как си разхожда кучето, един мъж със странна шапка, който зимата носи ушанка под нея, работниците от безкрайния ремонт на тротоара. Понякога ги срещам след работа да вървят наобратно. В един момент почвам да си мисля, че познавам тези хора, дори и без да знам имената им. Когато ги видя вече ми идва да се усмихна и да им кажа "Добър ден!", но... просто знам, че те не ме познават. Знам, че те може би, не ме забелязват. Става ми тъжно, че живеем в такова време, в което хората са толкова отдалечени един от друг. А може би не времето е проблемът. В големите градове просто има твърде много хора и в един момент всички са непознати. Не познаваш магазинерката в кварталният плод и зеленчук, не познаваш шофьора на автобуса, не познаваш бабата от другия вход, , не познаваш дори съседа си, с който живеете врата до врата. Става ми тъжно и самотно от това. Вярвам, че хората сме социални същества и имаме нуждата да принадлежим, поне аз я имам. Може би това се корени в детството ми. Като селско дете съм свикнала да познавам абсолютно всички, които живеят наоколо и да съпреживявам всичко, което им се случва, да говоря с всеки човек, който срещна на улицата, а те да ме гледат как раста и да клюкарят на нашите какви ги върша. В подобно общество човек израства социален, ама наистина. По този начин няма как да развиеш социална тревожност, най-малкото защото няма да има от какво да се тревожиш. Липсва ми свободата на този бавен начин на живот, липсва ми да принадлежа.

Когато заживях в София се почувствах много сама. Имах чувството, че ако ми стане лошо и припадна на улицата хората само ще ме прескачат, такова неприветливо отношение носи този град. С годините нещата не са станали по-различни освен усещането, че ако припадна, освен да ме прескачат ще ме и преджобят.

Хората са свързани помежду си чрез енергията, която споделят, чрез колективното съзнание на човека, затова по много лесен начин можем да променим света си. За мен работи това да гледам на чуждите хора сякаш сме роднини, това ми помага да ги разбирам по-добре, да им влизам в положение и като цяло да бъда по-добра. Роднините могат да правят страшни глупости, но това не означава, че ние ще спрем да ги обичаме. Лелката на касата не е лош човек, просто днес е имала кофти ден, всичко е наред, не е нужно да реагирам с лошо, защото най-малкото не нося лошото в себе си. Това е модел на мислене, който се налага съзнателно. Отначало волево си заповядваш да реагираш по спокоен начин и да не го мислиш, а в последствие вече не ти идва отвътре да се караш с другите. Понякога хората минават през трудни моменти и не са достатъчно осъзнати да отработят емоциите си и да се държат адекватно, понякога се сблъскват с неща за пръв път в живота си и не знаят как да реагират, затова трябва да бъдем толерантни - в голямото общество всеки сам води своята тиха борба. Надеждата ми е, че един ден, когато хората станат по-добри един към друг вече никой няма да се чувства изоставен и ще знае, че всеки би му помогнал, когато има нужда.

Да умееш да помагаш също си е цяло изкуство. Хората често очакват нещо в замяна, сякаш помощта е някакъв вид сделка. Нищо подобно. Човек трябва да помага само когато има вътрешна потребност от това и би бил удовлетворен достатъчно само от факта, че е направил нещо добро. "Направи добро и го хвърли в морето". Това означава да не чакаш нищо в замяна, а по-често съм го чувала от разочаровани хора, които не са получили нищо (колкото и да е парадоксално). Съдбата си знае работата и на тези, които правят добро винаги ще им се връща. Веднъж, когато бях в гимназията видях как един човек си изтърва телефона в пробните на мола и му го върнах, а една седмица по-късно аз си изгубих телефона в пробните на мола и някой го беше дал на касата и си го взех на другия ден.

Най-хубавата част от това да правиш добри неща според мен е, че създаваш лавина. Хората, които са получили добро има много по-голям шанс да искат да правят добро за другите, което е невероятно. Толкова много се радвам, когато някой ми е помогнал и след това мога да бъда полезна на някой друг. Това ми дава усещането, че продължавам веригата, а не я късам.

Може би съм избрала нарочно да се съсредоточавам върху хубавите неща, които срещам в живота и това ме прави щастлив човек. Благодарна съм за всичко което имам и гледам да не се фокусирам върху това, което нямам. Някой хора биха казали, че съм с розови очила, но за да успея да си ги сложа съм полагала неимоверни усилия. Все пак човек сам създава своята реалност. Някой биха казали и че повечето българи са функционално неграмотни, мързеливи и глупави и може би ще бъдат прави, но това не важи за моя свят, защото хората около мен са умни, добри и целеустремени.

Младите не са отвратителни и разглезени, дядо, просто твоята внучка е. Ти какво направи за да и дадеш стойност? Много е кофти, когато някой трябва да поеме отговорност за "ужасното младо поколение", нали? А то всъщност не е толкова ужасно, има много умни и добри деца, които имат нужда само от малко подкрепа и вяра в тях, вместо упреци. Просто трябва да се съсредоточим върху това как да бъдем полезни и да дадем правилна насока на нещата. Всичко това става чрез свързване, разбиране, безкористна помощ и разбира се, любов. Ако не се бяхме дистанцирали толкова много помежду си дори в собствените си домове, проблемът изобщо нямаше да съществува.

Всяка сутрин, когато отивам на работа, срещам едни и същи хора. Една жена, как си разхожда кучето, един мъж със странна шапка, който зимата носи ушанка под нея, работниците от безкрайния ремонт на тротоара. Иска ми се и те да знаят, че ги виждам, иска ми се и те да ми се усмихнат една сутрин, защото знаят, че да принадлежиш е в човешката природа.