Защо реших да си направя блог

Винаги съм си водила записки. Още от дете обичах да рисувам в дневник или да записвам важните за мен неща върху хвърчащи листове. За мен това е един вид терапия, която да ми помогне да се успокоя и в същото време да се свържа със себе си на едно по-дълбоко ниво. Някой известен човек някога бе казал, че "човек е човек, когато пътува". Аз бих казала, че човек е в автентичната си същност, когато пише. Днешното общество е доста динамично и хората рядко се спират да четат. За мен това обаче не е проблем, понеже не правя този блог, за да бъде четен, правя го за себе си, защото знам, че имам нужда да застана пред белия лист (или екран) и да започна да мисля. Социалните мрежи и смляното съдържание сякаш притъпяват способността ни да разсъждаваме, затова смятам писането за особено важен елемент, който да помага на хората да поддържат личността си автентична и духа си свеж. Не съм сигурна защо смятам писането за толкова фундаментално, просто така го чувствам. Понякога нещата нямат логика и това е нормално, важно е да знаем кога да следваме емоциите си и кога-логиката.

В този блог ще следвам емоцията и душата, ще пиша за всичко което ме вълнува и обещавам да бъде твърде лично. Обещавам на себе си. Всъщност не ме интересува дали някой друг ще го прочете, просто искам да се възползвам от илюзията за това, че съм отговорна пред някого да пиша.

Забелязвам, че нуждата ми за писане се появява, когато съм в дълбоко емоционално сътресение и единствения начин да не се удавя в емоциите си е да ги излея на белия лист. Това ми помага и да заспивам, когато се тревожа, защото успокоява мислите и душата си.

Имам чувството, че много хора забравят, че имат душа. В забързаното ежедневие няма време за много неща, какво остава за специално време за душевни занимания. Под душевни занимания разбирам рисуване за удоволствие, слушане на музика без да правиш абсолютно нищо друго през това време, всякакви ръчни изработки, които те карат да освободиш ума си, докато вършиш машинално работа с ръцете си и разбира се - писане. Това е един разговор със самия себе си под формата на монолог, защото, хем изказваш всичко онова, което мислиш, хем успяваш да чуеш сам себе си и сърцето си. Съжалявам, че последната година не съм писала достатъчно и затова си обещах тази година да пиша повече, именно затова избрах да пиша блог.

Може би някой ще намери стойност в това, което разказвам сама на себе си. Бих се радвала, ако бъде така. Просто имах нужда от нещо безкористно, некомерсиално, без лайкове, без коментари. Просто за душата. Вярвам, че и други имат нужда от същото. Това е моето безопасно пространство, където да бъда себе си и от сърце не ми пука кой какво би си помислил за мен. Тук нямам образ, следователно няма и его. Само най-чистата есенция на душата, която наричам "ядро".