Както умея

Вярвам, че писането е едно от нещата, които най-много развиват мозъка, също като четенето, но дори по-добро, защото писането за разлика от четенето те задължава да мислиш и да си задаваш въпроси, а не просто да бъдеш безмълвен зрител на нечия чужда история.

Четенето е хипноза, пътуване, въображение, а писането е трансформация, споделяне, откриване. Когато чета се чувствам сякаш отивам в нова, неразкрита до сега вселена, познавам нови хора и ги разбирам, ставам част от техния свят и съпреживявам щастията и болките им. Така човек развива в себе си емпатия и едно по-дълбоко разбиране за околните, начина по който мислят и чувстват. Интересното на книгите е, че освен действията на персонажите, ние често проследяваме и мисловния им процес и емоцционално състояние, затова по-точно осъзнаваме защо действат по определен начин и оправдаваме и толерираме постъпките им по-лесно отколкото бихме могли за хора в истинския живот.

Когато пиша имам чувството, че се докосвам до нещо в себе си, което е изключително чисто и божествено, онова нещо, което вярвам, че всеки притежава, но повечето хора са го заключили, защото така е по-лесно. В някой моменти и аз съм го заключвала.

Винаги когато върша нещо си мисля. Моят вътрешен монолог никога не секва, дори когато спя и може би затова намирам писането за толкова спасяващо. Когато заспивам си мисля нещо и в момента в който мислите ми започват да текат в друга посока портив волята ми, усещам, че започвам да сънувам. Виждам картини, сцени, хора и когато дойде времето да се събудя съм с ясното съзнание какво съм сънувала минутите преди събуждането. В ежедневието вътрешните ми монолози често се превръщат във въпроси. Понякога от тях не мога да заспя. Екзестенциалните теми до голяма степен изсмукват енергията ми, затова вече ги избягвам. Примирих се, че на някой въпроси просто няма отговори и така може би е по-добре. Обаче в такива моменти, когато в главата ми има рояк от мисли, които яростно се блъскат в черепа ми и не мога да се отърва от тях, и не мога да заспя, намерих едно простичко решение - мислите трябва да излязат навън. Това може да се случи чрез два лесни метода - изказване (вербализиране) или писане. Не е толкова страшно да си говориш на глас преди да заспиш с едничката цел да получиш малко душевно спокойствие. Или пък да пишеш. По този повод имам изписани 5 тефтера в рамките на 10 години и смея да твърдя, че помага. Интересното е, че винаги съм се обръщала към този, който чете. Като по-малка обичах да адресирам текстовете си към бъдещите си деца, защото смятах, че би им било интересно да разберат как е мислила майка им на тяхната възраст. Оттам нататък ги адресирах, към хората за които пишех, а сега ги адресирам към теб. А ти си всичко. Ти си онзи човек, който отива в моята неразкрита до сега вселена и ме познаваш по-добре, и ме разбираш, ставаш част от моя свят и съпреживяваш щастията и болките ми. Така развиваш в себе си емпатия и едно по-добро разбиране за околните, начина по който мислят и чувстват. Само че това не е книга и аз не съм герой, а истински човек, аз дишам, работя, живея... и пиша (тъй както умея).