Кръговрат на сълзите

Стоя с натежало сърце и всеки път , когато започна да мисля сякаш дъхът ми замира. Той се спира в дробовете ми, не желае да излезе навън и ме задушава. Онова чувство на най-страшно, най-необратимо нещо трепти във всяка клетка на тялото ми, онази безисходица и неспособност ме парализира и кара сърцето ми да бие много силно. Опитвам се да не мисля за това, опитвам се да се скрия сама от себе си и да избягам, и да забравя онова, което винаги ще нося в мен, онова, което винаги ще бъде в ума ми - миналото. То ми носи сладка тръпка и горчив вкус на нещо, което е било и никога пак няма да бъде, и го намирам за някак болезнено да си спомням, искам да го забравя, но знам, че ако това стане ще изгубя толкова много стойност. То, миналото, вече не ми носи нищо освен болка и знанието, че живота е хубав. То за мен е чувството да се смееш от сърце, то е в хубавите песни и във вятъра, в слънцето сутрин и в мигащите светлини на светофарите нощем, то е в чашата кафе, която този път сама си поднасям, то е на път, пристегнато с колан на предната седалка, то е в смехът за глупости, в споделеността, във вярата, в комфорта, в спокойствието, в гледането на филми, сериали, клипове, в единомислието, в храненето дори. То се просмуква в дрехите ми, ухае на парфюма ми, изнизва се изпод пръстите ми, за да мога да пиша това сега. То плъзва по тялото ми, събира се в очите ми, образувайки множество горчиви сълзи, който се търкулват по бузите ми, оставяйки парещ отпечатък и попиват в кожата,  само за да се върнат отново в тялото ми и да повторят същият процес, иначе отдавна да бях останала без сълзи.