Лирическо отклонение

 Когато бях малка мразех да чета. Предпочитах да излизам навън, да събираме камъчета и клечици, да правим малки къщички с тях, да събираме листа с малко камиончетата и да си правим “магазин”. Обичах да рисувам, да създавам, обичах да обичам. Но обичах и да ми четат. Мама да ми разказва за невероятните истории, които е изживявала в книгите и за онази смесица от чувства, която носи всяка от тях. Лягах на леглото до нея, а тя понякога вадеше тетрадката си и започваше да ми чете от любимите си стихове, грижливо записани на меките листи. Така се научих да слушам напевната мелодичност, която носи българската лирика, смесена с безкрайно силни емоции и чувства. Бях малка, но разбирах и усещах, че зад тези думи тупти едно сърце, което се раздира изпод тежестта на душевните си терзания. Поезията от 19-ти и 20-ти век ме пленяваше, караше ме да чувствам, да съпреживявам и да разбирам, че има нещо отвъд мен, отвъд егото, а именно други хора със сърца, че другите хора изпитват също болка, тъга и обич. Това прозрение е съвършено просто, но е очевидната истина, която често забравяме, просто защото сме твърде заети да мислим за себе си.

 Обожавам Ботев, Яворов, Евтим Евтимов, Димчо Дебелянов, Вапцаров, Дамян Дамянов, Христо Смирненски и с любопитство четях написаното от тях и попивах всяка дума. За мен поезията показва доколко едно общество е образовано, доколко има способноста да мисли и докъде познава собствения си език. Една учителка в универистета ми бе казала, че наистина познаваш някой език чак когато можеш да пишеш поезия на него и мисля, че е права. Живо ме вълнува и съвременната българска лирика, затова реших да проверя как вървят нещата, какви произведения печелят конкурси и… останах втрещена. За жалост доста хора не разбират, че за да пишеш първо трябва да можеш да четеш, трябва да си чел и да знаеш. Видях неща, които са откровено плоски с претенция за символизъм и с пълната липса на тропи и фигури, без невероятната мелодичност на нашия език, без неговата красота, без усещането, че буквите са изписани от някого, чиито сърце се разкъсва. Просто думи, значещи нищо. И толкова ме боли от факта... Харесвам много едно наше схващане, че ако искаш нещо да бъде добре направено, трябва да си го направиш сам и решавам да поема нещата в свои ръце. Извадих прашната тетрадка със стихове, които никога не са виждали бял свят и в момента са изпратени към първият конкурс, който видях. Но си мисля, че журито не заслужава да са първите хора, които да разберат за душевните ми терзания, било то и минали отдавна. Не знам кой би ги видял, може би за този човек няма да значат нищо и просто ще смачка листа и ще захвърли в коша всичката ми любов и всичката ми болка и никога никой няма да разбере за нея. Но аз съм решила, че това трябва да излезе на яве, поне заради хората, които обичат поезия, заради хората, които имат емпатия, заради хората, които просто обичат и това ги кара да изпитват всичката безумна смесица от радост и тъга. Смятам, че ти заслужаваш да ги прочетеш много повече от някакъв безименен самозванец, седящ в канцелария, затова те ще бъдат тук, в блога ми, за да пленяват, да карат хората да чувстват, да съпреживяват и да разбират, че има нещо отвъд тях, отвъд егото, а именно други хора със сърца, че другите хора изпитват също болка, тъга и обич.