Обичат ме, обичам се

Когато бях малка израснах с разбирането, че съм специална. Вярвам, че всеки човек го е мислил за себе си преди да разбере какво всъщност представлява живота.

Бях много обичано дете не само в семейството си, но и извън него и лесно свикнах да бъда любима. Това бе естественото последствие от това да бъда най-малкото дете и единственото момиче сред батковците ми.

За съседите не бях просто някакво дете, а "нашето момиче" и винаги ме заприказваха като ме видят. За учителката в детската градина бях любимата и непослушница, която не спи на обед, затова винаги идваше да ме гушка тайно, докато другите деца спят. Беше добра жена и умен учител. Изобщо често ми се случваше да бъда и любимият ученик на някого и в училище.

С времето, обаче, нещата започнаха да се променят и започнах да осъзнавам, че не съм главния герой в приказката. Този процес беше странен и неразбираем за мен, защото в моята природа е естествено очакването всички да ме обичат. Може би това очакване се дължи и на вътрешния ми инстинкт да обичам всички, които са близо до мен, знам ли. Имало е хора, които без особена причина са ме "нехаресвали",иронията е, че не мога да се сетя дори кои са. С порастването, което впрочем, се случва във всеки един миг, осъзнах, че не е необходимо всеки да ме харесва. Аз не съм за всеки и никога няма да бъда. Точно както и аз не харесвам всеки, че да го допускам до себе си и да го заобичвам.

След като премахнах собствените си очаквания към себе си, да бъда всичко на света и всички да ме обичат, заживях по-леко. Хубаво ми е, защото помня само хубавото и имам очи само за онези хора, които са останали и са били добри. Спря и да ме вълнува дали някой ще ме харесва. Това вълнение се замени с увереността, че ако с хората наоколо си пасваме, то ще се и харесваме взаимно и това е всичко, което има значение. Това е единствения вариант, в който си струва да влагам от себе си.

Всъщност, разбирам, че дори и когато съм била малка не всеки ме е харесвал и обичал. Просто съм имала сетива само за хората, които са ме обичали и затова са останали в съзнанието ми заедно с чувството за пълнота. Точно както сега се сещам само за хората, които и аз самата обичам.

По тази логика вярвам, че тийн годините са време на такъв вътрешен катарзис, в които ти се струва, че нищо не е на мястото си и трескаво се мъчиш да го пренаредиш и събаряш, и разхвърляш, докато накрая не решиш да го изградиш наново и евентуално забележиш, че си поставил всичко по старите места и всичко е така, както винаги си е било и нищо не е имало нужда от промяна освен... ти. Трябвало е да преминеш през целия процес на разруха, да поставиш под въпрос целия си свят, само, за да си сигурен и от тук нататък да живееш с увереността, че всичко е п р а в и л н о. И точно за тази сигурност си струва всичкият мисловен процес.

Имам чувството, че някой хора карат доста дълъг пубертет. Винаги ми е било странно, че хора с 10 години по-възрастни от мен разискват теми и повтарят едни и същи мисловни модели, каквито сме имали на 14-годишна възраст. Предполагам, че всеки се движи със собственото си темпо. Също не изключвам и че някой хора са се отказали да се движат. Радвам се, че съм седяла в тъмна стая и съм си задавала въпроси, докато връстниците ми играха игри и гледаха "Дневниците на вампира" или че съм израстнала във време, в което не съм била закърмена с таблет или телефон.

Страх ме е, че ако трябва да направя всичко това отново не бих могла. Не бих могла да бъда прозорлива както старото ми "аз", защото то четеше книги, твореше, мислеше и говореше с хората, вместо да цъка на клипчета в инстаграм. И мразя всичко онова, което се изсипва над мен с етикет "съдържание", което ме затъпява прогресивно, което ми отнема същността и от индивид с идеи, мечти и желания, ме превръща в измервателна единица за това колко е популярна хорската простотия. Някак си в сърцето си знам, че не съм същата, която бях на 18 и това малко ме ужасява. Мисълта ми не тече така гладко и ми е все по-трудно да намеря нещо необикновено във всекидневния живот, трудно ми е да осъзная нещо ново, трудно ми е да анализирам себе си и да знам как да бъда по-добра или пък да се разбера по-правилно. Сякаш дори не мога да дишам така, както преди. Сама съм си виновна за всичко това, така се случва, когато продадеш душата си на дявола и се пуснеш по течението. Отдаваш се на моментните удоволствия и си някак измамно щастлив, обаче щастието не ражда прогрес, а застой. Преди имах модел за подръжание и той беше моето "утре", самата ми визия за бъдещето ме караше да преследвам този свой идеал за жена. Бях себе си и се възхищавах на решенията, които взимам за живота.

Не знам какво се промени, може би нищо не се е променило, просто това въодушевление вече го няма и "утре" е по-скоро трудно, досадно и стресово, отколкото вълнуващо. Давам си сметка, че има разлика от живота в гимназията до живота на зрял възрастен, вече битовизмите не са предизвикателства, а поредния изморителен скучен ден, а и разбрах, че спокойствието и сигурността прояждат отвътре. Те ти дават онази необезпокоявана леност с която чакаш утрешния ден и мисълта, че колкото и да е скапано, няма какво да се обърка. Не знам дали да обвинявам безкрайното си вътрешно спокойствие или да благодаря за него, но поне вече знам, че никоя крайност не е хубава и със сигурност не е удобна за живеене. Ако човек живее в "неудобни" обстоятелства и отказва да продължава да се развива, в един момент обстоятелствата го изритват и не му остава друг избор.

Факта, че имах в сърцето и душата си толкова думи за изказване днес ме прави горда. Гордея се, че в мен живеее онова старо аз, което е способно да мисли и да превръща мисълта си в свободно течаща река. А мисъл винаги има, понякога просто е трудно я заловиш.