Пиша, следователно съществувам

Писането е едно от нещата, които винаги са ме спасявали. То идва като внезапен порив, като мисъл, която има нужда да бъде изказана без да има кой да я чуе, а понякога няма и нужда да бъде чута. То е нещото, което ме е спасявало в най-трудните ми моменти, което ме е крепяло и ми е помагало да се свържа със себе си, с душата и същността си на едно по-високо ниво, да се почувствам по-скоро като душа във физическо тяло, отколкото като тяло, което има душа някъде там. Имам една теория, че човек, когато е зле е най-близко до същината си, тогава е най-истински. Това отключва някакви механизми в тялото и ума, които неизбежно те карат да мислиш, да се променяш и да действаш, тогава те са необходими най-много. Когато човек има някакво щастие и сигурност в живота си, всичко е като в розова мъгла и може да върви така, по инерция, до безкрай. И двете неща имат своите позитивни проявления, но имат и негативни такива. Ако постоянно си в режим на оцеляване рано или късно ще се изтощиш до краен предел и няма да можеш да понасяш повече. Ако си постоянно щастлив и спокоен, това ще се превърне в комфортната ти зона и няма да искаш да прогресираш и да се свързваш с по-висшата си същност, просто няма да имаш потребност от това. Нещата ще продължат така, докато от теб не остане само черупка от това, което някога си бил. Комфортната зона наистина убива. Преди години разбрах, че има хора, за които зоната на комфорт е зоната на дискомфорт. Знам, че звучи странно, но на практика се получава така, че тези хора до такава степен са свикнали да им е зле, че не могат да приемат да им бъде добре, не могат да се отпуснат и започват да се самосаботират. Не знам дали се случва поради липса на доверие в самите тях или поради липса на доверие в хората, но забелязвам, че колкото се пазиш от другите и колкото повече се съмняваш в тях, живота винаги ще те блъсва в ситуации, които да затвърдят страховете ти. За мен не е страшно хората да те нараняват, ако ги разбираш, ще знаеш, че действията им са отражение на самите тях и техният свят, който е болезнен по един или друг начин, но това, разбира се, не е повод да ги толерираш. За мен обаче страшното е аз да наранявам хората, това е най-най-ужасното и най-болезненото. Мога да понеса всяка болка причинена от друг, но себе си не мога никога да оправдая, не мога да го преглътна, защото знам, че няма как да отнема болката от отсрещния човек, защото знам, че съм направила достатъчно и вече съм безсилна и единствения начин да помогна е да не вредя. Това ме убива. Толкова много искам да съм безгрешна и единствено добра, но не съм. Оказва се, че и аз съм човек, но лошото е, че отговорността за това не пада върху мен, а върху останалите. Най-трудно ми е да простя на себе си, да си кажа, че всичко ще бъде наред, защото не разбирам. Не мога да се разбера, не мога да си отговоря на въпроса “защо”. Опитвам се чисто психологически да разгадая поведението си, а не успявам. Толкова по-лесно е, когато гледаш някого отстрани. Като си помисля за себе си се обърквам толкова много, защото има някакви много странни несъответствия между мислите и действията ми, между това, което искам и това, което смятам за правилно, за добро, за лошо. Всичко това се превръща в някаква каша и единственото, което мога да извлека от нея са критики, обвинения и въпроси, които сами по себе си правят нещата само по-зле. Единственото хубаво за което се сещам е само, че никога не съм желала злото на никого, но каква полза от това? “Пътят към ада е осеян с добри намерения” са казали хората и може би са прави.