Щастието, живота и смъртта

Оказва се, че едно от най-непостижимите състояния е щастието. Много философи са се мъчили да го определят, но и до ден днешен то не е дефинирано като конкретно състояние.

Може би за всеки щастието означава различни неща, дори, може би, осъзнаваме, че сме го имали едва след като то вече е в миналото. Защо? Защо не живеем за момента? Не казвам да не мислим за утре, а просто да бъдем пълноценни днес. По този начин няма да се налага да определяме кога сме били щастливи, спрямо настоящия момент в който сме нещастни. Щастието не е просто липсата на тъга и проблеми. Въпреки това, когато човек е нещастен има склонност да идеализира собственото си минало. Често се питаме защо не сме свършили разни неща когато е било време, защо не сме инвестирали, защо не сме излизали с приятели, защо не сме си купили апартамент, защо не сме ходили на лагери и така нататък, без да се сещаме, че просто е нямало как. Или сме били твърде незрели, или сме имали други приоритети, или сме нямали пари и тн. Винаги е имало някаква причина нещата да се случат точно така, както са се случили, но някак си ние отказваме да си я спомним и се вайкаме по миналото с идеята, че ако нещо беше различно, щяхме да сме по-щастливи.

Отне ми доста време да спра да се връщам назад в детските си години и в моменти, в които съм била щастлива. Носталгията не помага с нищо, просто те изяжда с болезнената категоричност на нещо, което е било и никога пак няма да се върне. Старая се да помня само близкото минало, останалото сякаш много ме натоварва и, дори да е било хубаво, трябва да освободя главата си за нови неща. По този начин гледам на бъдещето с повече надежда.

Щастието уж е нещо трудно постижимо, но аз мога да кажа, че не е. Много зависи как гледаш над нещата. Целта не е да се чувстваш сякаш всеки ден печелиш от лотарията, най-малкото, че ако беше така, след един месец щеше да омръзне и щастието да бъде изгубено отново.

Щастлива съм когато сутрин рано видя първите лъчи на слънцето и чуя птички, щастлива съм, когато навън времето е хубаво и приятно, щастлива съм, когато усетя миризмата на дъжд и се разхождам из природата, щастлива съм когато съм у дома, щастлива съм когато ям хубава, здравословна и вкусна храна, щастлива съм, когато е пролет. Общо взето от сърце ми идва да се радвам на малките неща в живота, на жестовете, на успешните дни, на хората, които се усмихват по пътя или правят нещо добро. Обаче... много лесно се натъжавам, малките неща ме карат да искам да изчезна от този свят. Много съм изморена, имам чувството, че душата ми е изморена и до такава степен и е писнало от всичко, че единственото, което я държи на Земята е здравото тяло. Стреса ме изпива всеки ден и наистина усещам как съкращава живота ми. Просто не мога да издържа още 40 години с това темпо. Всеки ден бързам за някъде. Дали за едната работа, втора работа, лекции, фитнес, магазин или просто да си ида вкъщи. Искам просто да стоя у нас и да не ходя никъде поне един месец. В този ред на мисли, много ми липсва карантината. Имах си стая с блокчета и моливи, книги, музика и цялото знание на света събрано в една малка кутийка. Четях и рисувах по цял ден, разхождах се в гората и ядях пресни плодове и зеленчуци. Как сега да съм щастлива? Стоя в най-мръсния отвратителен град на България, пълен с най-долните отрепки и се мъча да жонглирам с всичко което ми се струпва. Как да остана със всичкия си? Знам, че след няколко месеца всичко ще мине, но докато мине? Ще трябва *отново* да се докарвам до ръба на физическите и психическите си възможности. Впрочем, почти всяка сесия премина така, но разбира се, най-гадното е за десерт.

Затова се мъча да намеря щастие в малките неща, които всъщност, дори не са толкова малки. Имаме късмет, че живеем на място без война, че имаме храна, вода и покрив над главите си. Винаги съм смятала, че чуждото нещастие не трябва да бъде мотивация за твоето щастие, но в момента няма по-добра мисъл, за която мога да се заловя. Събота и неделя бях много щастлива и не мога да повярвам колко бързо се променят нещата. Искам да изчезна, не защото не обичам живота, а защото просто не ми се занимава със всичко това и всички глупости, които трябва да правя като възрастен. Да уча, да работя, да се трудя, да се доказвам, да се усъвършенствам, да имам семейство и къща само и само накрая така или иначе да умра. Чудесна концепция има живота, няма що. Нищо в него не е сигурно, освен факта, че накрая умираш, което всъщност го намирам за доста смешно. Още от зачеването си човек се бори за оцеляване само и само, за да умре.

Надявам се утре денят да се роди по-щастлив.

Егото винаги ни казва, че сме много важни и без нас светът едва ли не ще спре да се върти. Ясно, че не е така. Просто трябва да продължаваме да водим микроскопичните си незначителни животи, защото един по един не значим нищо, но заедно сме много важни и помагаме за протичането на процеси по-висши от нас самите. Нещо като клетките в човешкото тяло. Много клетки умират всеки ден и това не е проблем, но ако умрат твърде много това ще попречи на жизнените функции на организма. Ето за това си струва да живеем и си струва да се борим. Струва си, защото обществото работи заедно, като добре смазана машина.